nabore.bg

Въведох европейския видеообмен без знанието на ЦК на БКП

Николай Конакчиев е роден през 1942 г. в с. Джулюница, Великотърновско. Завършва журналистика в Софийския университет. Започва като фоторепортер във в. “Септемврийче”, работи като литературен сътрудник в “Работническо дело”, заема различни длъжности в БНТ - коментатор, главен редактор “Информация”, кореспондент в Чехословакия, зам. директор “Ефир 2” на БНТ. Носител на орден “Кирил и Методий” първа степен и на “Златно перо” на СБЖ.

- Как прекарвате времето си, с какво се занимавате?

- Парадоксално, но когато трябваше да знам най-много за състоянието на света, за международната политика, имах най-малко време - докато бях в телевизията, се занимавах и с администрация. Сега имам много време, имам и страшно много информационни източници, знам повече, отколкото ми трябва. Говоря професионално английски, руски и френски, а както казва дядо Вазов в “Митрофан и Дормидолски”, "и от маджарски помня няколко псувни".

- Как да разбираме това за псувните?

- При мен това важи за чешкия и португалския. Френският език е близък до португалския, бях изненадан от това през 1974 г. по време на революцията на червените карамфили в Португалия, където изкарах общо 9 месеца. Като 5-6-годишен ходех на алианса, но тогава се появи една бивша учителка по френски от Френска Швейцария, която идваше в дома ни най-напред като учителка, и постепенно стана едва ли не част от семейството, в продължение на 10 години, докато отидох в казармата. Носеше ми книги, правехме литературни анализи, съчинения, есета. Сега френските телевизии ми дават възможност да следя информационни емисии от различните франкофонски страни - швейцарски, белгийски, канадски и няколко френски канала. Помагам в отглеждането на внука си, разхождам кучето.

- Поддържате ли връзки с бивши колеги?

- Коварна работа е да поддържаш връзки със старите си колеги, неизбежно на петата минута става дума за това кой какво го боли. Този тип срещи някак не ме зареждат. Моят трудов живот мина в работа с млади хора. Със стари циментови глави работех известно време в “Работническо дело”, където изкарах държавния стаж и написах дипломна работа, видях им се полезен и ме назначиха за литсътрудник  в международния отдел. Скоро разбрах, че мястото ми не е там и при първа възможност отидох в телевизията, където Павел Писарев току-що бе станал директор. Там повечето бяхме млади хора, разбирахме се отлично. И Павел Писарев, и Иван Славков имаха модерно мислене. След като се върнах от Чехия, вече 50-годишен, там бях кореспондент на комитета за радио и телевизия, попаднах в радио “Хоризонт” -  и там млади хора: “А, ти си работил с майка ми, ти си работил с баща ми...” Накрая, преди да се пенсионирам, отидох в телевизия “7 дни”. Там един ми каза: “Ти си работил с баба ми.”

- Вие сте работили с Иван Славков, как го помните днес, от дистанцията на времето?

- Бяхме  приятели с него още преди телевизията, работихме заедно в “Дело”, а с жена му бяхме съученици от гимназията. Дотолкова, че като искаше да отпразнува в много тесен кръг именния си ден, Иван го правеше в моя апартамент. Иначе по кръчми излизаше с други хора, не бях много по тази част на нощния живот. Иван много ценеше хората в телевизията. Това го усетихме най-вече след като си отиде от телевизията по посока на БОК. Той работеше заедно с нас като шеф на на една от многото главни редакции, едва след това стана шеф на цялата телевизия. Познаваше и хората, и процесите. След него идваха все началници, които ги пращаха "да оправят ония от телевизията”. Имаше един, който ми се обажда в осем без десет и пита: “Конакчиев, какво има в “По света и у нас”? - тогава бях главен редактор на новините. Казвам му какво има и че редовете на емисиите са на бюрото му от три и половина. “Кажи ми кое е първо, второ, трето...” Казвам му. “Първото да стане трето, второто първо.” Отговарям му, че това е невъзможно, всички телекина са навързани на един рулон, няма време. “Тук аз казвам какво е възможно.” На другия ден ругае. При Иван беше друго, той защитаваше хората си. На много от тях даде възможност да се изявят. Аз съм един от тях и затова винаги съм му бил благодарен. На млади хора вмени отговорности, които направиха така, че когато се смяташе, че българската младеж е аполитична и не се интересува какво става по света, в един момент изведнъж започнаха да се интересуват от политика. Имам една заслуга, която бих искал да изтъкна като журналист в телевизията: на съвместна сесия на Евровизия и Интервизия в Остенде, в Белгия, мисля че беше 76-та година, обявиха, че престават да работят на обмен с носител на филмова лента. В Остенде подписах документ, че Българската телевизия се присъединява към европейския видеообмен на новини, иначе оставахме без нищо. Така Европа стана малка и близка, а телевизията ни голяма. Събитията от Европа показвахме в деня, а от Хасково - на другия ден. Това беше огромна отговорност, но и своеволие, защото не бяхме искали съгласието на отдела на ЦК на БКП. Славков ме защити, като каза, че бил в течение, което изобщо не беше вярно.       

- С какви известни фигури сте се срещали в практиката си?

- Много ценя срещите си с обикновените хора във военните конфликти, които съм отразявал - Виетнам, Близкия Изток, Бангладеш, Кюрдистан - войници, бежанци, ранени. Срещал съм се и с много височайши особи като интервюиращ. Генералните секретари на ООН Курт Валдхайм и Перес де Куеляр, президенти на Чехословакия, Португалия, Куба, Бангладеш, министър-председатели, на Италия - Алдо Моро, седмици преди да бъде отвлечен, та чак до камбоджанския премиер, който и днес управлява четвърто десетилетие. Сред най-известните, например, е Шърли Темпъл. Интервюирах я, когато беше посланик на САЩ в Прага. Естествено, отидох с едно прекрасно цвете, на което тя много се зарадва и после ме канеше на приеми. Вървеше ми на такива покани, като на едно тържество попаднах в групичка от 5-6 души, в която участваше и френският посланик. Той каза: “Слушам този българин вече две минути, без да направи нито една грешка.” Каза го за назидание на чехите, на които френският им беше доста далечен. Канеха ме, понеже беше удобно международно мероприятие да има човек, който говори няколко езика.

- Доколкото разбрах, за вас 1986-та е била в известна степен ключова...

 -Тогава, в началото на 1986 г., тук се случиха интересни неща. Като главен редактор на главна редакция “Информация” се оказа, че човекът на тази длъжност трябва да оглави военновременната телевизия. Дотогава не знаех, че има такова понятие. Тя е една изцяло оборудвана сграда с подземия в град недалеч от София, където в случай на война един предварително определен състав на редакцията се премества и започва да излъчва новини и патриотични филми. Разбра се, че имам чин ефрейтор от армията и не ставам за тази работа. Трябвало да мина специални курсове и да ме повишат в чин. Казах, че не искам, още повече, че генералният директор Стефан Тихчев ми обещаваше да ме прати кореспондент във Франция. Отбих топката на тези, които искаха да стана военноотговорен журналист, на което сега му казват агент. Оказа се, че бързо загубих и едното, и другото. Накрая се озовах в Чехословакия.

- Какво, според вас, е нивото на днешната българска журналистика?

- Не мога да давам оценки на журналистика, която аз не мога да правя. Нови технологии, нова обществена среда, отлични попадения има в някои телевизии. Но в някои отношения тя е "много над мен" с езика, който ползва.  Някои колеги бълват думички, каквито не бих си позволил. Не бих си позволил да кажа това, което чета за политици от най-висок ранг, просто не е моята журналистика. За никого не бих го написал. Забележете на какво обръща внимание нашето общество - на този “бай х...” Този ужасен израз дори направи така, че много повече хора да видят интервю, което щеше да мине и замине в потока от словоизлияния. Тази стилистика в изказа на политиците, която лесно се прехвърли при журналистите дори с преувеличение, не ми харесва и не ми е по силите. Има неща, които харесвам, други не.   

- Навремето един телевизионен шеф изпусна фразата, че телевизията винаги върви след победителите. Така ли е наистина?

- Може да се каже и по-съвременно - в днешното свръхпазарно общество върви след спонсорите. Само победителят може да ти бъде солиден спонсор. Ако се говори за политика, какво друго освен спонсор е едно министерство, което ти изсипва купчина пари! Това му дава гаранция, че няма да види критичен материал срещу него. Държавната телевизия е в по-деликатно положение. Аз имах честта да я представлявам на преговорите в Страсбург по изготвяне на Европейската конвенция за трансгранична телевизия през 1995 г.  Същия ден е била издадена заповедта за уволнението ми от БНТ. Беше заради това, че президентът Желю Желев поиска чрез говорителя си Валентин Стоянов да взема интервю от него. Тогава много го нападаха, че изпращал неподходящи хора за посланици. Със знанието на ръководството отидох да взема интервюто. Желев обоснова позицията си защо е пратил Леа Коен и Елена Кирчева, за които най-много го атакуваха. Вальо Стоянов му каза: “Г-н президент, да знаете, че заради това интервю г-н Конакчиев може да го уволнят.” Седмица по-късно това се случи.      

(Следва)

Интервю на Христо КУФОВ