Левски – ЦСКА. Монтеки – Капулети. Леви
либерали – десни консерватори. Корените на нашите древни вендети и противоречия
често са заровени толкова дълбоко в миналото, че никой не помни точно кога, къде
и защо е започнала омразата. Още по-интересно е, че в много случаи никой не е
наясно дали тя някога ще завърши.
Всички знаем, че
понякога съперничеството и нетърпимостта имат градивна функция. Казват, че в
спора се ражда истината, и това е много вярно не само в случая с двата софийски
гранда, но и в цялостната историята на човечеството. Но понякога разбира се,
страстите се разминават с рационалното и може би затова мислите ми ме връщат в
близкото минало към едно изключително събитие, което се разигра в щата Охайо
през есента на 2002.
През 2003 Джейк Потър
изживява още един щастлив момент – получава награда от годишната церемония на
телевизия ESPN в Холивуд. Майката Лиз винаги е вярвала, че един ден синът й ще
стане национална знаменитост и дори го сподели пред треньора му Дейв Франц.
ИВО ИВАНОВ, Канзас
Подобна изпепеляваща
ненавист съществуваше дори тук, в този индустриален район между две малки
градчета - Макдермът и Уейвърли Сити. Особено силна бе непоносимостта между
футболните им отбори. Не, не става дума за футбола, който играят Левски и ЦСКА,
а за американския му вариант. В Охайо този спорт е религия, а малките градчета
буквално дишат и съществуват чрез гимназиалните си отбори. Всеки петък вечер
всичко останало замира и населението се изсипва на осветения стадион, където
напрежението и еуфорията граничат с безумие. Животът в Южен Охайо не е лесен.
Няма да видите много костюми по улиците на Макдермът и Уейвърли Сити - хората
си изкарват прехраната с ръцете си в местните фабрики и често им се налага да
работят по 12-13 часа на ден.
Може би затова
американският футбол е толкова популярен тук: спорт на пот и кръв, в който
всеки сантиметър пространство трябва да бъде отвоюван с неимоверно усилие.
Крайната цел е заветният тъчдаун, който носи 6 точки. За целта нападателят
трябва да премине крайната линия с топка в ръка. През сезона на 2002 тъчдауните
бяха рядкост за отбора на Макдермът. Повечето от играчите нямаха опит и въпреки
неимоверните усилия на треньора Дейв Франц загубите се трупаха неумолимо. Всеотдайната
обаче публика продължаваше да пълни стадиона, подкрепяйки фанатично любимия
отбор. Между хилядите фенове на трибуните неизменно присъстваше и една жена с
добри, но уморени очи. Името й е Лиз Портър, а умората е от безкрайните работни
смени в закусвалнята, където от години е сервитьорка. Лиз е винаги на стадиона
не защото е луда по футбола, а защото синът й Джейк е един от състезателите.
Майката не пропуска мач, въпреки че детето й никога не влиза в игра, а и едва
ли някога е очаквало да влезе.
Странно нещо сме това,
родителите. В даден момент почваме да живеем изцяло чрез децата си и вярата ни
в техните способности е патологично отрицание на действителността. Колегата ми
Том има на стената в офиса си смразяваща кръвта рисунка, сътворена от 5-годишния
му син. Представете си един оранжев кашалот с екзотично кожно заболяване и
няколко зловещи зеленикави пипала. „Това съм аз!”, гордо сочи Том, но аз лично
не бих избързал да го сложа в усмирителна риза, защото го разбирам. Той страда
от неизлечима родителска болест която ни кара да виждаме шедьоври в
драсканиците на децата си, да снимаме с видеокамери всяка секунда от училищната
пиеса и да вярваме, че всеки кош, отбелязан от сина ни, е сигурен знак за
бляскаво бъдеще в НБА. Идва момент, в който собствените ни успехи стават
незначителни и всичките ни надежди са свързани с децата.
За Лиз Портър нещата
стоят малко по-различно. Тя никога не е виждала сина си в центъра на
вниманието, под светлините на сцената или тичащ с топка, воден от рева на
трибуните. Джейкъб не се развива наравно с останалите деца. Той е роден с
генетичен дефект, наречен хромозомно слаб X синдром. Организмът му не
произвежда конкретен протеин, много важен за функциите на мозъка. Животът ми се
е стекъл по такъв начин, че познавам няколко човека със същия синдром.
Интересно е, че всички те са с изключително добродушен характер и страхотно
чувство за хумор. Джейк не е изключение и е един от най-обичаните и популярни
жители на Макдермът.
Американците може да
имат всякакви недостатъци, но в отношението си към хората с увреждания са със
светлинни години напред. В много случаи те са напълно интегрирани в обществото.
Например Джейкъб ходи в същото училище, в което и всички други деца от града и
въпреки че посещава специални класове, винаги е бил приеман като равен и никога
не се е натъквал на обиди и унижения от страна на съучениците си. Той е
лъчезарно и вечно усмихнато момче, но проблемите му са сериозни и са белязали
живота му завинаги. Паметта му и способността му да мисли абстрактно са отнети
от генетичния дефект. Концепции, които на нас ни се струват елементарни, са
неразбираеми за момчето, а математиката му е абсолютно непонятна. И до днес той
вярва, че с банкнота от един долар може да купи всичко.
Голямата любов на Джейк
е американският футбол. Всичко, свързано с този спорт, го опиянява: миризмата
на тревата, ритуалите преди мач, дори слагането на тежката екипировка. И понеже
треньорът Франц се привързва към момчето, той решава да му даде униформа и да
го включи в отбора, макар и символично. Всеки мач Джейк слага екипа и шлема и
сяда търпеливо на резервната скамейка. Без значение е, че не влиза в игра: за
него няма по-голямо щастие от това да бъде част от отбора. И така идва
последният мач за сезона и последният мач в кариерата на Джейк - при това срещу
омразния отбор на Уейвърли. Трибуните са пълни до пръсване, но повечето фенове
са дошли, за да излеят колкото могат по-образно ненавистта си към противника.
Някъде там, както винаги, е и Лиз - жената, отгледала толкова добър син, при
това сама, без съпруг и с оскъдните бакшиши от закусвалнята.
Играта започва, но
Уейвърли са просто на друго ниво тази година и мачът е на път да завърши при
смазващ резултат - 42:0! В този спорт да победиш някого на нула, е много рядко.
Подобна победа се вписва в историята на тима със златни букви и е повод за
многогодишна гордост и злорадство. Секунди преди края на двубоя треньорът Франц
взе необяснимо прекъсване и прекоси игрището, за да се срещне със селекционера
на противника Дерек Дюит. Той му разказал с няколко думи за Джейк, за това
колко много значи футболът за него и за майка му. „Ако нямаш нищо против –
казал треньорът, - ще пусна в игра Джейк, колкото да вземе топката и да я
подържи до края на мача. Да може един ден да се похвали, че е играл.” Дюит се
съгласил, но после неочаквано и той взел прекъсване: „Това не е достатъчно.
Момчето трябва да отбележи тъчдаун.” „Прекалено великодушен си – възкликнал
изуменият Франц. – Та, нали така ще пропуснете да ни биете на нула?" Но
Дюит отказал да бъде разубеден и така Джейк Портър се озовава невярващ на
игрището с топка в ръка секунди преди края на мача.
Многократно съм гледал
последвалото сърцераздирателно събитие и въпреки това всеки път, щом го видя
отново, в очите ми започват да танцуват сълзи. Джейк взе топката и изведнъж
всички играчи почнаха да викат: "Бягай! Бягай!" И да сочат към
крайната линия. Объркан, Джейк тръгна в обратната посока, но съдията го догони
и му показа накъде да тича. Защитата на Уейвърли се разтвори като кордон и му
позволи да премине необезпокояван. Постепенно момчето набра скорост. Зад него
леко подтичваха играчите и от двата отбора, надавайки окуражителни викове.
Вместо 10 съотборници Джейк имаше 21.
Публиката разбра какво
става и стадионът изригна. На страничните линии резервите хвърляха шлемовете си
във въздуха от радост. Джейк премина несръчно крайната линия, отбелязвайки
тъчдаун, вдигна дясната си ръка и скачаше и празнуваше, сякаш току що е
спечелил Супербоул. Очевидци твърдят, че не е имало сухо око на стадиона. Дори
възрастни мъже бършели сълзи с отрудените си заводски ръце. В този момент
всички играчи, треньори, мажоретки, фенове, официални и неофициални лица се
изсипаха на игрището, за да затрупат щастливото момче с прегръдките си. Някъде
из суматохата бе и омаломощената от щастие Лиз, която някак си се добра до
великодушния треньор. Сигурно е искала да му каже много неща, но често в такива
моменти думите не идват, а и не са необходими. Обляна в сълзи, майката успяла
да прошепне „благодаря” и да прегърне Франц.
Историята на Джейк
Портър бе уловена на видео лента и отразена от всички големи телевизионни
компании. Стотици вестници и радиопредавания също посветиха безброй анализи на
този трогателен момент. Дори Холивуд се намеси и без съмнение ще се опита да
развали цялата история с някоя посредствена продукция.
Страната бе очарована
от жеста на двамата треньори. Най-неочаквано момчето, което не може да смята,
се превърна в обединяваща фигура за Америка. През последните 5 години Щатите
претърпяха неприятна метаморфоза. Никога не съм виждал Америка толкова
поляризирана, разделена и обезверена. Може би й трябваше историята на Джейк Портър
точно тогава, през тъжната есен на 2002. Оттогава Макдермът и Уейвърли са
играли няколко пъти, но казват, че дивата омраза между тях вече не съществува.
Има го съперничеството, но ненавистта и ругатните са си отишли завинаги...
заедно с последния мач на Джейк. Според повечето религии всеки човек има
някаква мисия в живота и е поставен на този свят с определена цел. Без значение
дали си гений или момче с хромозомно слаб Х синдром. Може би мисията на Джейк е
неговата малка история да стигне до колкото се може повече хора.
Ето, че някак си тя се
добра и до България. Не съм сигурен защо точно сега се върнах към този красив
момент в Охайо отпреди 4 години. Може би е заради първите две думи в тази
статия или защото наскоро пак видях тъчдауна му в интернет, а може би просто
защото историята на Джейк искаше да бъде разказана. Вътре във всеки човек
трябва да съществува такова място, в което спортът да свършва и животът да
започва. Без него ще загубим приоритетите си, ценностите и дори човещината си.
Треньорите на Макдермът и Уейвърли си дадоха среща на това място, създавайки
един незабравим момент, чиято стойност е неизчислима.
Джейк никога не е бил
наясно с математиката. Дори резултатите от мачовете са извън разбиранията му.
За победите и загубите винаги се е досещал от реакциите на съотборниците си. До
ден-днешен Джейк мисли, че отборът му е спечелил мача в последните секунди.
Загуба с 42 на 6, а това наивно момче все още вярва, че е отбелязал печелившия
тъчдаун! И най-интересното в цялата тази история, скъпи приятели, е, че
математиката може да върви по дяволите, защото в този случай Джейк Портър е
абсолютно прав.